Жена като другите

Автор: Звезда

Категории: Романтика, Домакини/Съпруги, Истински случки

Вече петнайсет години най-добрият ми приятел е делфин с издадена муцуна, едва загатнати очи и силиконово тяло. Вибрира в четири степени, без да броим няколкото режима на промяна в интензитета, които никога не ползвам. Моят клитор стимулатор е прикрепен към обикновен вибратор с малка анатомична глава и тринайсетсантиметров ствол, който обаче влиза едва осем или девет от тях в мен, преди главата на делфина да се опре на входа на вагината ми. Не е дебел, затова се плъзга вътре мазно и леко, когато съм възбудена, а аз рядко не съм подмокрена предварително, преди да го извадя от тайното му скривалище, да поставя батериите в гнездото им и да го насоча между леко разтворените си крака. 

Вече петнайсет години не съм била с мъж. Петнайсет години, в които чувствената ми натура бавно и постепенно би залиняла, ако не беше моят делфин да разпуска напрежението, което се натрупва в основата на корема ми, и да ме връща обратно в битката с реалността като нормално човешко същество.

Със съпруга ми имахме чудесен брак, погледнато отстрани. Всъщност, и погледнато отвътре, пак беше така. Нямам право да кажа друго, защото той бе усмихнат, ведър мъж със страхотно чувство за хумор и първият, който успя да ме отпусне дотолкова, че да му се доверя и да го допусна до себе си. Бях на 24, девствена, с два краткотрайни опита за връзки в университета, които така и не се развиха и не стигнахме по-далеч от орален секс и петинг през дрехите, а после години наред чезнех от копнеж по приятел, който никога не погледна на мен по този начин. Един ден поставих въпроса прямо (и крайно несръчно) и разбрах, че няма смисъл повече да го чакам. Отхвърли ме без капка елегантност, така че се почувствах отблъсната и наранена, и за доста дълъг период спрях да контактувам с него. Днес сме приятели, които се чуват веднъж-дваж в годината и все още чувствам онова привличане. Макар да е започнал леко да оплешивява, да е самотен и циничен, смятам, че винаги ще го обичам по някакъв начин. Човек не спира да обича просто така, дори да е гневен и наранен. Първата голяма любов, макар и несподелена, остава завинаги, каквото и да се случи.

Бях неопитна тогава, но се опитвах да го прикривам с добре отработена самоувереност, която в съчетание с добрия ми външен вид и малко над средната интелигентност стряскаше по-свитите момчета около мен и привличаше по-възрастни, по-опитни, но по-цинични мъже, които пък плашеха мен. Затова, когато случайно се запознах със съпруга си в малкия курортен град на брега на морето, се влюбих не толкова в него, а в усещането за себе си, когато съм с Тервел. А може да се влюбих и в самия Созопол, не знам – в тесните калдъръмени улички извън суетнята на туристическия сезон, в пръснатите из цялото градче смокинови дървета, в малките магазинчета, които крият неочаквани съкровища, в мириса на море, сол и изхвърлени на прибоя водорасли. Влюбих се в това да съм безгрижна, усмихната и волна, да захвърля задръжките и притесненията си. Там, в стария град с червени покриви, църкви и крепостни стени от дялан камък, никой не ме познаваше и нямаше никакво значение дали се излагам с късата си памучна рокличка, която леко прозира на гърдите ми, със силния си внезапен смях или с неумението ми да се целувам. Затова за първи път си позволих да се впусна в приключение, което две години по-късно, когато напуснах университета, прерастна в стабилен брак.

Тервел не бе типичният красавец, нямаше стегнато мускулесто тяло, силно, загоряло и самоуверено (по това време собствената ми неувереност ме караше да стоя далеч от мъже от този тип), не бе изпълнен с цинична показност, която да ме отблъсне, и ме възприемаше като създадено лично за него чудо. Погледът му, пълен с възхищение и гордост, когато ме запознаваше с приятелите си, или си говорехме на крайбрежната алея, хванати за ръце, бе обожаващ и ласкателен. Освен това той искрено мислеше, че съм по-умна от него и сякаш не можеше да повярва, че наистина го обичам такъв, какъвто е. А аз наистина го обичах, защото как можех да не обикна човек, който умее да ме кара да се смея и да ме потапя в щастлива безметежност, а в същото време да е безкрайно добър с хората около себе си, до глупост, да ме възприема като най-важното нещо в живота си, да се огъва и нагажда около мен със съсипваща нежност и внимание. Освен това четеше със същата ненаситна страст като моята и разговорите ни бяха пълнокръвни и стимулиращи. 

Притеснението, когато за пръв път се съблече и несръчно потъна между разтворените ми колене, за да отнеме девствеността ми, ми подсказа, че макар няколко години по-възрастен от мен, той не бе имал много опит с жените. Бе плах в секса, неуверен и неопитен. Никога не го попитах, но мисля, че също бе девствен. Аз пък бях освободена в мислите си и желаех повече, отколкото той можеш да ми даде, защото исках всичко и го исках по много сега, когато имах партньор – да пробваме различни пози, да ме люби продължително и издържливо, да стигам до оргазъм, а ако може – и до повече от един. Исках да го галя и обичам, но ми липсваше преди всичко опитния любовник, който да знае как да ме подчини под себе си и да ме освободи от необходимостта да направлявам, подтиквам и подсказвам какво и как искам в секса.

Вместо това моето момче, моят мъж ме докосваше с преклонение, но не успяваше да ме възбуди в любовната игра. Потъваше в почти сухата ми вагина и аз дори започнах да оценявам усещането за търкането на пениса му в себе си преди да се овлажня, защото така го чувствах по-осезателно в себе си, по-голям, отколкото когато бях подмокрена. Някак размерът му се губеше в мен. Физиология – нищо по-различно от средно стъкменият мъж, както природата го е надарила. Както често казват жените – не е важен размерът, важен е какво правиш с него. Е, да, де…

Тъкмо когато започвах да се овлажнявам и да ми става приятно, едва след две-три минути несръчно поклащане Тервел свършваше със стон и ме оставяше незадоволена и объркана, а когато това се превърна в рутина в нашето легло, вече не успявах да скрия разочарованието си от него. Ако се опитвах да удължа любовната игра, да го помоля да ме възбуди с уста, език, пръсти, той го правеше някак без особен ентусиазъм, сякаш от обич търпи прищевките ми, но ерекцията му спадаше и това проваляше целия акт. Ако на свой ред аз положех старание да го задоволя по същия начин, той все така бързо и безапелационно свършваше, без дори да ме е докоснал. Нито веднъж не посегна след оргазма си, за да ме довърши. Не знаеше как или не искаше. А аз, в своите двайсет и четиригодишна липса на опит, се стараех, искрено и с обич, да омаловажавам проблема между чаршафите, да го подкрепям и все така незадоволена заспивах до силното му рамо. Всичко останало, вън от спалнята, бе онова, което ме задържа при него. Той бе опора, бе спокойствие, увереност и дори леко странното му чувство за хумор, с което непрекъснато ме разсмиваше и ме вкарваше в еуфория, ме привързваха към Тервел със здравината на умелите морски възли, които сплиташе, когато излизаше в морето с лодката.

С времето примирението се настани в мен. Опитах се да повярвам, че това, което имаме, е достатъчно, и дори днес аз все още вярвам, че наистина беше. Държахме се за ръце по улиците и в магазина, дори когато вече от дванайсет години бяхме женени. Целуваше ме нежно, обгръщаше ме в прегръдката си, когато бях притеснена или изморена, снемаше от мен всякакво напрежение и никога, никога не прояви към мен омразните ми мачистки черти на българския мъж, които аз, една еманципирана, образована и свободна в мислите си жена, ненавиждам от цялото си сърце. Никога не ми посегна, а аз му бях обещала, че ако това се случи, макар в началото на връзката ни да ми изглеждаше напълно немислимо, ще си тръгна и няма да се обърна назад. Дори и с дете, дори и без доходи, дори да изгубя сигурността и удобството на общия ни дом, аз бих си тръгнала още при първия шамар. Знаех го много преди да бъда сигурна, че искам да остарея с Тервел и държах и той да го знае. Един устен предбрачен договор, който сключих с него още докато ходехме. По онова време аз все още имах живота си в София, своя университет, колеги и приятелски кръг там, работа и възможности, а после ги загърбих до една и се забих в красивия град на морето и самотността на първите ми години с Тервел.

Само това, че го обичах, ме задържа в онзи дълъг начален период на жестока депресия в малкия скучен градец, който се оживяваше само за няколко месеца през лятото в ненормално трескав ритъм на непрекъсната работа и никакво време за наслада от слънцето, водата и красотата на града в този жарък сезон. Не се вписвах сред ограничения му свят и се изненадвах от неочакваната вулгарност на мъжката компания на Тервел, в която жените бяхме придатък, дошъл в последствие. На моменти се чудех дали нарочно не говорят така мръснишки, въпреки че всеки бе вече с жена до себе си, а някои от тях – и с малки деца. Чувствах я лично, много лично тази вулгарна вербална агресия, сякаш темите за спермата и празненето в устата, подхвърлени между пържолите и пържените картофи, бяха да ме дразнят и да предизвикват погнусената ми реакция. Не разбирах как е възможно тези приятни на вид мъже да говорят така в компанията на приятелките си. Съжалявах тези жени, мислейки си колко ли обидно ли е за тях да слушат похотливо подхвърлените забележки за това как им го размазват по лицето и колко добре било за кожата да пият спермата им, или как сутринта се опънали набързо и той ѝ го вкарал в анала, но още не била много разработена и… Ей такива мръсотии, които ме караха да се чувствам безкрайно неудобно, отвратена до крайност, шокирана, че са изречени на глас. Някои неща трябва да останат във фантазиите и между чаршафите. Истинският мъж не излага интимни подробности за партньорката си. Книги, музика, филми, изкуство? Никакъв шанс за тема на разговор.

Идвах от нормално семейство, в които нямаше вулгаризми, викове или побои, в университета си намерих място сред интересни и интелигентни хора, които за моя огромна изненада четяха, и то много – те дори четяха книги и автори, които на мен ми бяха непознати, а по онова време аз поглъщах ненаситно всичко, което ми паднеше. За първи път в тези шест години в София бях сред себеподобни. И ето, че депресията от преместването ми за постоянно в Созопол при Тервел бавно, неотстъпчиво ме превзе със загуба на интелектуалния ми кръг, на работата ми, която така добре бях стартирала, със загърбването на възможностите, които големият град ми даваше като вода на умиращ от жажда човек. Не мащабите на столицата, а възможностите за интересни занимания, които да поддържат ума и тялото ми здрави и силни, стимулирани, ми липсваше най-много. И така си остана, макар че с годините полека се сближих с неколцина мохикани в Созопол, съвсем различни от масата обикновени и приятни за барбекю компании, с доста ограничен светоглед и мачистко излъчване на мъжете сред тях. Тервел беше различен – шумен и весел с компанията, с която се движеше, но никога вулгарен, никога настъпателен, никога не пускаше дебелашки шеги или подмятания на другите момичета. Ето затова го обичах. Наистина го обичах. Дори да не знаех какво е оргазъм с него.

Почина от инфаркт преди три години, когато синът ни бе едва на дванайсет.

Не ме бе докосвал нито веднъж след първите месеци от неговото раждане.

Приех с годините тежката си вина – първо за своята неувереност, че не посягам първа към него, да го насочвам, нежно да му показвам какво ме възбужда, да му помогна да намери самоувереността си с мен в секса и постепенно да изградим заедно този аспект от брака ни. Поех вината, когато се отдръпвах от него, когато несръчно се опитваше да не свършва на втората минута и издържаше едва до третата. Вината от все по-трудно скриваното ми неудовлетворение, което, погледнато от светлината на днешния ми опит, бе съвсем в реда на нещата, но все пак бе довело до момент, в който нито той, нито аз искахме или знаехме как да посегнем един към друг. Беше ме страх, че отново ще остана незадоволена и гневна, затова спрях да поемам инициативата, а и той изобщо не го правеше. Нали е мъж, не трябваше ли поне веднъж да ми скочи, да ме сграбчи, да ме поиска гола под себе си, разтворена и възбудена?  Бях го кастрирала съвсем неволно. Не исках да е така, но така се получи.

Сексът дори не бе започвал за мен, когато вече приключваше за съпруга ми. Капката, която преля в отношенията ни, бе опитът ми да съживя нещата за себе си като използвам вибратор след като Тервел свършеше. Това, вероятно, бе твърде много за него – може би го прие като удар по мъжкото му самочувствие, че не успява да ме задоволи, и след първия път, в който включих батериите на играчката в леглото с него, той нито веднъж не ме докосна по този начин. Нито веднъж. Не това очаквах – бях се надявала да поеме контрола и да насочи пингвинчето в правилната посока, да ме обработи самоуверено, макар и с помощта на вибратора, и да се наслади на първия ми оргазъм с него. От години бяхме заедно, бях изтърпяла няколкочасовите родилни болки, но нима някой подозираше, нима някой би повярвал, че не бях имала нито един оргазъм с Тервел?

Свършвах тайно с намачкано между бедрата ми одеяло, което триех в клитора си, няколко пъти дори се опитвах да направя същото под душа, но макар да се възбуждах от силната струя, насочена към точката ми на удоволствие, така и не успях да се отпусна достатъчно в мокрото помещение, за да довърша започнатото до край. След всеки кратък, повърхностен оргазъм се чувствах все така неудовлетворена и незадоволена. Исках… толкова много исках да разбера за какво е цялата тази суетня в Космополитън, защо жените в порно клиповете се тресяха и викаха толкова силно – ако в повечето случаи това ми се струваше нагласено и преувеличено, в някои от тях, онези, любимите ми кратки филмчета, те неподправено свършваха сред треперещи бедра и силни спазми, а мъжете – същите тези порно актьори, които едновременно изглеждаха плашещо добре физически и сериозно надарени между краката, изведнъж сваляха маската на професионализма си и под нея неочаквано като подарък за жадните ми очи прозираше искрена нежност и мъжко задоволство към удоволствието и оргазма на партньорката им на екрана. Възбуждах се неимоверно от внимателния начин, по който някои от тези мъже придържаха жените, докато те свършваха върху тях, под тях, до тях, тресяха се и викаха, целите зачервени, а после с нежен смях се гушваха в ръцете им, докато те, все още твърди и изправени, не продължаха полека с движенията за пред камерата, издръжливи отвъд всякакви мои представи. На какви хапчета бяха тези мъже, на какви стероиди? Имаше ли вълшебна ампула, която да ги държи в ерекция, докато жените се празнят върху пенисите им, извивайки се в еротични дъги? Съществува ли по-красив момент от този на пълноценното сливане, водещо до удоволствие и у двамата, на пълната освободеност, в която внимателно подредените прически се разбъркваха, а професионално положеният грим не можеше да скрие избилата пот и изчервяването на лицето в сюблимния момент? Не знаех. Никога не бях имала това.

Научих се тайно от Тервел да задоволявам тялото си, за да не прегоря от сексуалното напрежение, което се натрупваше у мен. Нямах грам съмнение, че съм чувствена, здрава, активна жена и макар да вярвах, че вината е преди всичко у мен, имаше моменти, в които си позволявах да мисля, че той има не по-малка вина. С времето започнах да разбирам, да прозирам някои неща в поведението му – той бе истински мъж във всяко друго отношение, освен в секса, и вероятно това тайно го комплексираше. Няма как да не е така. Затова моята освободеност и опитът да прокарам идеи за вибратор или анален секс допълнително го потискаха. Дори не споменавах анални играчки, вибро яйца или, не дай си Боже, някакъв простатен масажор. Единственият път, в който се опитах да го погаля по нежната кожа на скротума и надолу към перинеума до ануса, го накара рязко да се отдръпне от мен и да ми заяви, че не е педераст, по дяволите, да не го пипам там. Ограничих се до стандартното – леко засмукване на главичката, твърда работа с ръката по ствола му с нежно забелване и… до там. Уважавах желанията му в спалнята. С всеки отказ и нежелание Тервел оставяше у мен чувството, че нещо не ми е наред, че едва ли не съм сбъркана. Не бе само мой проблем това, изобщо не беше… Понякога гневът в мен говореше, че друг мъж с радост би отвърнал на поетата от мен инициативност в секса, би оценил чувствената ми, леко перверзна природа. Бях красива жена, макар и ниска на ръст и с известна склонност към напълняване, и мъжете се обръщаха понякога след мен, след несъзнателната проявената в походката ми плавност и сексуалното обещание на налетите ми бедра.  

Така с годините, прекарани с Тервел, грижите покрай палавия ни син, смяната на една, после на друга работа, животът ни, поел в предсказуемо русло, в което постепенно започна да ми липсва споделеност, полека изпуснах юздите на това да се чувствам женствена с него, сексапилна. Никога не ме бе приемал за собственост, не очакваше да се прибера след работа и да започна шеметно да готвя или да чистя, домът ни бе приятно разбъркан в хаоса на всяко обитаемо, нестерилно пространство. И все пак Тервел постепенно спря да ме слуша с интерес, когато на мен ми се говореше за идеи и събития, за прочетена от мен книга. Прекъсваше ме, когато имах да казвам нещо и все по-често недоразуменията се натрупваха между нас заради недостатъчно добра комуникация. Не чуваше това, което казвам, а се плъзгаше по повърхността на разговорите ни, до най-същественото, и като че ли не му достигаше търпение да изслуша всичко останало – подробностите, които дават солта на живота. Не точно спря да ме уважава, макар да обвиняваше мен в това след време, но някак… някак липсата на един толкова важен аспект от отношенията ни осезателно се чувстваше.

Броях отначало – първо една година, втора, трета, не можех да повярвам, че това се случва, че не правим секс от раждането на сина ни, сякаш неговото създаване е била единствената причина да се сношаваме, безлично, скучно, по задължение… средновековно… След още няколко години спрях да броя. И така минаха дванайсет години. После още три след неговата смърт, а вибриращият пингвин бе единственият приятел в самотните ми нощи.

Имаше много, наистина много трудни моменти. Като например нов аспект на чувството ми за вина, когато след смъртта на Тервел, така внезапна и трагично неочаквана, се боях, че с желанието ми да се освободя от неудовлетвореността си от него, съм предизвикала инфаркта. Чисто ирационално започнах да вярвам, че ако редовно и здравословно сме правили секс, той щеше да е в по-добра форма и сърцето му да е по-тренирано. Какво ли не ми минаваше през главата тогава, в първите месеци. Включително и прокраднало се усещане за радост и свобода – не заради това, че него го няма, все пак аз наистина го обичах, за Бога! Просто осъзнаване, че сега съм свободна да намеря партньор за себе си и да изградя пълноценна сексуална връзка. Защото никога, никога не бих причинила това на Тервел, докато бе жив.

Имах достатъчно морал и задръжки и не ми бе необходимо дори да си представям как би пламнал дребнавият клюкарски свят, ако ме види два пъти да говоря с един и същ мъж, различен от съпруга ми, а какво остава да дам неопровержими доказателства за изневяра. Созопол не е София, там не можеш да се скриеш. Там всички са роднини или по кръвна линия, или по сватовство, и всеки познава всеки, особено в стария град. Там странична връзка, чукане за една нощ, за месец или три просто не съществува като възможност. А и аз не исках това. Нямаше да мога да се погледна в огледалото, ако го направех. Да, фантазирах си понякога за различни мъже, докато пингвинът неуморно се тресеше между бедрата ми, за щастие достатъчно издръжлив с любезната подкрепа на трите батерии, които често сменях, но за тези си мисли отказвах, категорично отказвах да се чувствам виновна. Отварях статии по психология, четях еротични разкази, слушах внимателно желанията на други жени, споделени с недомлъвки, и разбирах, че съм нормално човешко същество със здравословен сексуален апетит и фантазии, а нуждите на тялото ми не ме правеха перверзна мръсница, ако гледам порно и понякога пиша еротични разкази, които никой друг не чете.

Бих искала поне веднъж някой да ме попита от какво се възбуждам. И да се опита да бъде този мъж за мен без преструвки, без изхвърляне да се прави на мъжкар и да ми демонстрира превъзходство. Не страдам от излишно самочувствие, с годините може да съм станала малко по-цинична, но и по-освободена, но разбирането за това коя съм аз ми дава спокойствието на самопознанието. Осъзнавам границите си, намирам за отпускащо да се оставям на фантазиите си понякога, когато непосилната лекота на битието не точно по Кундера, а типично по нашенски, ме нагази.

Аз съм отявлено сапиосексуална. Възбуждам се с ума си и чак след това с очите и тялото. Търся интелектуалното предизвикателство на добрия разговор за книги, филми и идеи. Обичам мъжът да е спокоен, овладян, самоуверен, без да е натрапчив. Да умее да си служи с думите, за да не го превъзхождам. Да ми е интелектуално равен и да ме предизвиква в това отношение, което не означава непременно да е някой сухар, а просто човек, който да обича да търси и да се развива като всеки представител на разумния хомо сапиенс. Във физическо отношение никога не съм била човек с претенции да търся съвършения мъж – просто бих искала малко химия между нас, някакво вълнение, когато ме докосва, нетърпение да го съблека и да му се метна отгоре, а той да намери това за също толкова възбуждащо, колкото е и за мен. И това не е свързано нито с наличието на плочки на корема, нито с килограми, височина, цвят на очите или форма на лицето. То е усещане, химия, привличане, а при мен те идват първо чрез интелектуалната стимулация и връзката между умовете. Моят съпруг беше едър, дори пълен мъж с рошава брада и крива усмивка, а първата ми любов бе съвсем различен физически мъж – висок, много слаб, с дълга коса, леко грозноват. И двамата първо ме бяха спечелили с ума си и със своето отношение, преди да пожелая телата им.

Аз съм нормална жена в началото на четиридесетте. Научила съм се да прикривам импулсите си, да овладявам израженията си, когато работя с клиенти, да съм учтива, отдалечена, спокойна. Хората намират това за дистанцирано и може би студено, макар да оценяват професионализма ми и това да ми дава чувство за задоволство от добре свършената работа. Тази дистанцираност е моят начин да се съхраня, защото в себе си съм емоционална и ранима и имам същите страхове като всеки от четящите тези редове – да не бъда отхвърлена, да не бъда презряна за това, което съм, това, което няма как да променя. Моят ум и моят светоглед не могат да бъдат различни, а само да се развиват на основата, която съм изградила с годините.

И като всяка нормална жена мечтая и фантазирам, понякога и по-хард, отколкото би ви се сторило, че съм способна, ако ме познавате или ме срещнете някъде, но в същото време не бих си представила за себе си по-екстремен секс от анална стимулация с играчки, използване на вибратор, орално задоволяване, смяна на позите. Макар да си представям сцени, в които жената е подчинена, и за миг не бих се поставила на колене в онзи преносен смисъл, в който да изгубя не точно контрол, а свободата си на равнопоставен в акта партньор. Не желая нито да доминирам, нито да бъда доминирана, а самата идея за наказание и болка в секса може да ме възбуди единствено като фантазия, но не и да задържи тази възбуда наяве по време на реален физически контакт от такъв тип.

В миговете на отдаване, когато съм разголена не само физически, искам да имам доверие на човека до себе си – да се разкрепостя, да се развихря, да стигна до освобождаващата си кулминация с него, да му доставя удоволствие, каквото и той на мен, без да ме мисли за сбъркана мръсница и без това да промени неговото нежно, търпеливо и внимателно отношение по време на сексуалната игра. Не търся вулгарност, тя ме отвращава, освен може би няколко тихо прошепнати мръсни думи сред уюта на чаршафите и затворената врата на спалнята ни. А най-голяма възбуда ми носи не друго, а обожанието в очите на мъжа, когато бавно и уверено вкарва напращелия си до пръсване пенис в овлажнената от соковете ми вагина, полека започва да се движи в мен, търсейки в погледа ми моя отклик и да се постарае да се погрижи първо за моето удоволствие. Ето това, мисля, иска всяка жена. Ето това ни привързва към мъжете – не парите, не положението в обществото. Противно на всички мнения, ние, обикновените жени, не сме меркантилни. Искаме сигурност и спокойствие, но искаме и малко вълнение от време на време, което да ни кара да се чувстваме обичани – неочаквана закуска, разходка в парка, два дни в отдалечена и тиха хижа в планината, нов роман на интересен автор на нощното шкафче, пуканки на дивана, докато гледаме заедно филм, а защо не да е филм за възрастни? Неща, които не искат бюджет и възможности, а само желание и проявено внимание от негова страна.

Има такива мъже. И има такива жени.

Аз познавам такъв мъж. Аз съм такава жена.

Запознахме се чрез работата ми по онова време. Идваше понякога по задачи, разменяхме откъслечни формални думи, но с времето оцених именно това, което знам, че съм търсила у мъжа до себе си. Говори тихо, спокойно, с уважение към мнението на другия, а в същото време живо и с интерес. Умее да мълчи, умее и да слуша. Умен е, изразява се правилно, в устата му естествено стоят сложни изречения и използва думи със значения, които на повечето хора им се налага да търсят в речника. Има приятни черти, но нищо, което да те накара да се обърнеш след него на улицата. Не е висок (това няма никакво значение, защото аз, естествено, съм по-ниска от всеки мъж, навършил петнайсет), не е и трениран до напомпване, но просто си личи, че има хубаво, стегнато тяло под обикновените дрехи и тениска, над които обичайно носи леко кожено яке в по-хладните дни. Тялото му е като на много по-млад мъж, в гръб всеки път неволно се заглеждам в тесния му ханш и добре оформен задник, в широките рамене, които носи изправени, с достойнство и лекота. Не знаех много по онова време за него – той нямаше профил във Фейсбук, а този на съпругата му бе заключен. Има син, който е някъде на възрастта на моя, може би година или две по-голям, емоционално дете с поведение от аутистичния спектър. Беше ми споделил няколко неща, не точно неохотно, просто разменяхме за децата си по няколко думи всеки път и с това се изчерпваше личната част от разговорите ни. Не знаех с какво се занимава, нито интересите на Сребрин, но оставах с приятно усещане след всяко от посещенията му на работното ми място като на човек внимателен и умен, който си заслужава да бъде опознат.

Започнах да фантазирам за него понякога. После съзнателно си наложих да спра, за да не се отрази на внимателно култивираната ми фасада и професионалното ми отношение на работното място. Аз бях омъжена, той беше женен, нямаше смисъл да точа лиги по напълно реален мъж от почти всекидневното ми обкръжение и да го изпивам с поглед, който да изложи на показ скрития ми живот на фантазии и незадоволеност. Много внимавах копнежът ми да не си проличи, макар веднъж да се срещнахме на стълбите отвън и съвсем неволно да плъзнах поглед отгоре до долу върху него, отчитайки за кратката секунда, в която го направих, стегнатото му приятно наглед тяло, спретнатите му дрехи, които му стояха така добре, цялостното усещане за красив и сексапилен мъж. И също така моментално усетих неговия поглед върху себе си да прави абсолютно същия скрининг – от спусната ми коса, която обичайно държах прибрана в нисък кок на тила по време на работа, фигурата ми от горе до долу. Въобразих ли си, или спря поглед на гърдите ми за малко повече от секунда?

Сякаш едновременно се сепнахме. Какво правя, по дяволите? Ще издам, че ме привлича, ще се разголя. Кимнахме си учтиво там на стъпалата и отминахме. После дълго стоях в колата, без да посмея да я запаля. Не вярвах, че съм достатъчно концентрирана да потегля и да карам безопасно. Видях как след десетина минути излиза от сградата и без да се оглежда, без да се бави, се качи в собствената си кола и тръгва. Или имаше по-голям самоконтрол от моя, или реално проектирах моите чувства върху него, без той да изпитва същото, което ме накара да се засрамя по начин, който никак не ми хареса като усещане.

Скоро напуснах работа и приех нова длъжност на място, където повече не го виждах. Случи се нещо, което ме разтърси веднъж и преобърна за година или две живота ми. Бе просто среща с него в един магазин. Дори не знаех, че понякога пазарува от това място. Беше период на дълбока депресия, за кратко време бях качила десетина килограма заради хормонални проблеми, които тепърва се учех как да овладявам, изглеждах и се чувствах смачкана, без самочувствие, грозна. Едно от нещата, които ме побъркваха от усещане за дискомфорт, бе това, че не успявах да харесам образа си в огледалото и че не умея да обличам красиво новите си форми. В края на краищата напълняването ми бе драстично, но имаше много по-пълни жени с чувствени чупки, приятно привличащи око с грим, прическа и умело подбрани дрехи. В размъкнатия си анцуг на връщане от разходка до един див плаж с великолепни скали близо до Созопол, се чувствах добре колкото спаружени обелки от картофи и също толкова сексапилна. И неговият потресен поглед, когато ме разпозна на щанда със зеленчуците, бе жесток в откровеността на мъжката му оценка. Бях изгубила онова, което мислех, че имам – одобрението му на мъж като към красива сексапилна жена. Дори да не населявах мокрите му фантазии, до този момент за мен и моето самочувствие бе достатъчно да си представям, че харесва това, което вижда.  

Нужно ли е да казвам, че не съм пораженец? Трябваше да променя живота си. Ако не заради нещо друго, то поне да не изгубя самоуважението си. Исках да възвърна ако не външния си сексапил, то вътрешната си увереност, че го притежавам. Направих го бавно и постепенно в последвалите месеци, като се зарових в медицински книги, групи за самопомощ и намерих най-подходящия за моето заболяване режим на хранене. Следвах го с фанатична отдаденост, повиших физическата си активност извън домакинстването вкъщи и рязко свалих измъчващите ме килограми. Задържането им е усилие, всекидневно, дори днес, и има променлив успех, свързан с циклите на хормоналния ми дисбаланс и психическото ми състояние. Вече съм се примирила, че няма да възвърна младежката си фигура, преди да се запозная с Тервел, но започнах да се чувствам по-удобно в кожата си.

Малко след това отново смених работното си място. Бе време на промени, които ме въодушевяваха, защото обичам предизвикателството да се докажа като добър професионалист на всяка от работните позиции, които заемам.

С жената на Сребрин неволно се сблъскахме на едно от интервютата за работа, която бях многократно по-подготвена и квалифицирана да върша, но в последствие се отказах и изтеглих документите си, защото не ми допадна ръководителят на екипа, в който щях да попадна. Предпочетох много по-спокойна, неангажираща времето и усилията ми работа, която ми дава възможност за повече време със семейството ми и не ме изтощава. Въпреки това обаче, със съпругата на Сребрин продължих да имам откъслечни контакти, макар и много редки. Отначало тя бе любезна, но лошото отношение на работодателя ѝ към мен (и моето към него) явно бе изразено недвусмислено и нееднократно, и в редките ни отношения, които последваха, съпругата на Сребрин започна да ме гледа с пренебрежение, високомерие и дори да си позволява груб тон в разговорите си с мен. С нищо непредизвикана грубост, защото аз нито съжалявах, че не съм на нейното работно място, нито някога съм си позволила да коментирам личността ѝ. Забавлявах се с фантазии, че лошото ѝ отношение е предизвикано от доброто мнение на съпруга ѝ за мен и ревност, но в края на краищата това бяха само мисли и никой не ме спираше да разпускам с тях. Нямах основание да вярвам, че Сребрин знае за служебната ми връзка със съпругата му, или че някога са ме обсъждали. Даже беше напълно невероятно да го е правил.

Получи се така, че заради уважението, което изпитвах към Сребрин, нееднократно защитавах съпругата му от нападките на трети хора – правех го, просто защото знаех от него колко трудно е да се живее и да се възпитава дете от аутистичния спектър, а и искрено вярвах, че мъж като него не би си взел жена, която поне малко да не притежава неговите качества. Вярвах, че под фасадата и поведението ѝ на махленска сврака има нещо повече, нещо, заради което би си заслужавало да я познавам при други обстоятелства. Затова я защитавах при всяка публично коментирана нейна проява на некомпетентност или нежелание да се развива в работата си. А съпругата на обекта на тайните ми фантазии съвсем откровено ме мразеше и го показваше всякак. Контрастът между моето отношение и нейното не ме прави по-добър човек от нея. Просто имаме различни подтици, движат ни различни мисли. Няма как да демонстрирам превъзходство спрямо нея, след като нееднократно съм си представяла как съпругът ѝ е между бедрата ми, движи се в мен и върху мен със силни, френетични тласъци и ме докарва до оргазъм. Някак не е в реда на нещата, нали?

Минаха години. Един-два пъти засичах Сребрин на улицата, в пощата, в някой магазин. Понякога отдалеч, понякога разменяхме кратък поглед, кимване, никога повече не говорихме. И все така погледът ми тайно се спираше с възхищение на младежкото му тяло. Наистина – погледнат отзад, Сребрин сякаш бе току-що завършил училище младеж със спортна фигура и съответстващата на това лекота на движенията. А бе около моята възраст, приближаваше четиридесетте.

Съпругът ми почина. Със Сребрин нямахме общи контакти, от които да разбера, че почти по същото време, когато се прощавах с Тервел, той се бе развел и вече живееше много по-близо до мен. Вече не разчитах на хубавата заплата на съпруга ми и се наложи да порасна в много отношения – започнах да шофирам по-често, въпреки че и досега изпитвам притеснение като се кача в колата, и вече пътувам всеки ден до съседен град, където работя на висока и доста отговорна позиция, средствата от които ми дават възможност да живея нормално със сина си в малкия ни апартамент. Фантазиите ми от известно време се бяха променили и си налагах да не си представям Сребрин, когато почувствам нужда от физическо освобождение с вибратора си. Хенри Кавил е доста добър заместител, всъщност, и когато можех, си пусках сериала на Нетфликс, в който играе Гералт от Ривия – ей така, за вдъхновение. Хубав мъж, сексапилен, с невероятно тяло, който в същото време проявяваше страхотно отношение към жените около себе си в интервютата, в които се появява. Контрастът между здравеняшкото му излъчване и нежността, граничеща със стеснителност, е адски възбуждаща комбинация. Жените ще ме разберат. Няма нищо по-секси от мъж, който може да те скърши на две, но избира нежно да те докосва, да те изчаква на вратата да минеш първа, да ти подава ръка, дори да нямаш нужда от нея, и който в твоята компания изглежда леко несигурен дали те заслужава. Ако не вярвате – гледайте някои от последните интервюта на Хенри покрай „Вещерът“ и пак ще си говорим. Мъже, които са виждали голи и разкрепостени своите партньорки, но не са изгубили уважението си към тях. Секси. Горещо. С такъв мъж наистина можеш да се отпуснеш да бъдеш себе си в леглото и извън него.

От Хенри Кавил обаче не очаквах да сбъдне сексуалните ми фантазии наяве.

После имах някаква наченка на връзка, но безапелационно я прекратих, когато мъжът се опита да ми налага модел на поведение, за да ме вкара в калъпа на идеала, който имаше в главата си. Горкият, не случи на жена. Така и не стигнахме до секс и всъщност не съжалявам. Беше грешка, която не позволих да се задълбочи. Имах си връзка с вибратора и много по-здравословни отношения. Не възразява, издържа до край, поддържа хигиена и ме докарва до оргазъм. Приех нещата такива, каквито са. Може би не ми е писано и толкова. Не е повод за велика драма. Самотно е, но не е трагично. Имам ума си, работата си, контактите с интересни хора и онези, които мога да нарека приятели, пътувам, развивам се, доброволствам понякога, имам прекрасно и умно дете, чета много… Животът ми е пълноценен и не, не се самоокайвах в никакъв случай. Хората сме различни и съдбите ни – също. Искаме или не, понякога животът поема по пътеки, по които никога не сме си представяли, че ще закрачим.

Синът ми поиска куче. Взехме си палаво бебе лабрадор, което бързо порасна, но искаше много разходки и внимание. Липсата на Тервел в дома ни бе празнина, която нямаше как да запълним, но с детето се опитвахме всячески да поддържаме връзката помежду си и прекарвахме почивните дни заедно, когато бе възможно. Кучето бе онзи приятен отдушник и за двама ни, който ни ангажираше вниманието и ни позволи да прехвърлим част от нереализираната си любов върху трето същество. Разхождахме го по два пъти на ден по половин-един час, а често, в почивните дни, и много повече време, което прекарвахме сред природата – на някой от дивите плажове, които зимата, сурови и пусти, ни привличаха с необузданата си красота, или слизахме с колата до Странджа и си избирахме някоя необозначена пътечка в гората.

Един ден, когато най-малко го очаквах, срещнах Сребрин на крайбрежието. Беше есенно време, имах по-малко работа и повече свободно време и си бях откраднала мигове само за мен да разходя кучето, да се отпусна и да погледам как се разбиват вълните в скалите, за да заредя батериите със стихийната им енергия. Не очаквах да видя Сребрин. Първо го мярнах в гръб, оцених набързо изправената му фигура и стегнатите задни части, реших, че е някой младеж на двайсетина години, който не ми е в категорията (нито пък аз в неговата) и си отминах. Заиграх се с кучето и накрая задъхана и освежена се проснах на плажа ей така, с дрехите, без да се интересувам, че силният вятър ме е разрошил и хвърля песъчинки в очите ми, че лицето ми е зачервено или че ще занеса една кофа пясък с дрехите ми вкъщи. Бях свикнала – все пак куче гледах и пясъкът, миенето на лапите и почистването на банята ми бяха навик. Затворих очи и се бях отпуснала, когато някаква сянка мина над лицето ми. Е, помислих си, толкова слънце ни се полага като за ноември… Загърнах се с шала си и леко отворих очи. Той беше там, над мен, леко несигурен сякаш, и се взираше в лицето ми. Познах го веднага и моментално пламнах. Стреснато си поех въздух и седнах, а от бързото движение почти ми се зави свят. Сребрин, от плът и кръв. И то каква плът, Боже!

Беше неловко в началото. Фантазиите ми добиха реалност, за която не бях съвсем готова. Винаги е трудно, когато мислиш за един човек и му се възхищаваш отдалеч – натоварваш го с твоите представи, които не винаги се оказват истина. Очаквах нещо такова, но вместо да се разочаровам, получих повече от очакваното, много отвъд мечтаното.

Беше красив. Не знам защо някога съм го мислела за обикновен. Сега го намирах наистина красив мъж. И тялото му… Погледът му изпращаше тръпки по гръбнака ми, лицето ми почти винаги гореше в негово присъствие. Чувствах жестоко физическо привличане, чак до болка. Беше ми се случвало и преди – случаен мъж в градския транспорт, зад когото седя и не мога да овладея тръпките и възбудата си от вида на тила му. Или клиент, с когото сключваме договор, нещо в пръстите, които държат химикала, начинът, по който почти се усмихва със затворена уста и прибрани зъби, косият поглед, ситните бръчици в крайчеца на очите му, които издават приятелското му отношение и намекват за смях и безгрижие. Някаква светкавична химична реакция на привличане, феромони във въздуха, енергиен сблъсък. Не, с Тервел не беше така. С Тервел бе стихиен смях, ведрост и щедрост да бъдеш обичан такъв, какъвто си. Обичах го с ума си. Никога не бе така физическо, че дори само присъствието му до мен да ме подмокря и държи в напрежение. Но така беше със Сребрин.

Не съм имала гаджета в училище. Предпочитах книгите, не глупавото перчене, и незрелите опити да ме опипат в някое междучасие напълно ме отвращаваха от дебелащината на връстниците ми. Никога не съм чувствала тръпки, когато мъжка ръка докосва моята и този пръв и единствен физически контакт, тази едничка точка на пресичане на плътта ни, да се окаже съсредоточие на цялата ми сексуална енергия. Вярвате ли ми, че със Сребрин беше точно така?

Бяхме долу-горе на една възраст, той  – две-три години по-голям, бяхме минали четиридесетте, а се държахме като тийнейджъри и телата ни реагираха на другия със свежестта на първия досег до другия пол – абсолютно ново усещане за невроните, изпращащи импулси по телата ни, интензивни, накъсани от плиткото ни дишане, докато Сребрин за първи път ме целуна след време пак там, на плажа, бавно и умело, леко придържайки главата ми с внимателните си пръсти, нежно и спокойно, уверено и огнено, изпращайки тръпки по цялото ми същество, които се съсредоточиха между краката ми за мое дълбоко объркване и срам, мислите ми се разбъркаха като косите, заплетени около неговата длан, а той изследваше устата ми със своята, езикът му галеше небцето и обхождаше зъбите ми, никога не бях целувана така, никога не бях докосвана така, никога… А когато Сребрин леко се отдръпна, се втренчих в красивите му кафяви очи (кой каза, че кафявото е скучно, кой?) и с изненада осъзнах, че той е също толкова потресен от собствената си реакция към мен, колкото аз към него. Надигна се бавно и уверено – задоволството, че му влияя по същия начин, усещането за женската ми власт над него. Не като форма на доминиране, а просто като… ох, не знам като какво. Осъзнаване на сексапила ми, може би. Просто знаех, че този мъж е предназначен за мен и аз съм родена за него и знаех също, че когато моментът дойде, ще се увия като стегната ръкавица около плътта му и ще го приема дълбоко в себе си, сякаш сме отдавна познали се любовници, които се завръщат един към друг след дълго отсъствие. 

Така го чувствах – тялото му, трапчинката на брадичката му, луничките по лицето му, изсветлялата му от слънцето коса, ръцете му с дълги пръсти и продълговатите плочки на ноктите с толкова позната форма. Тялото му бе карта, която нямах спомен да съм разчитала, но ето, че помнех извивките, усещането за кожата му, топла и плътна, с приятен мъжки мирис, за твърдост и нежност, за радост от докосването. Бе като прераждане, като повторно откриване на нещо познато и изгубено.  

Можех ли да си позволя щастие? Твърдо да. Не знам дали той искаше същото с мен, не го попитах. Оставих нещата да се случват постепенно, без натиск и припиране. Нямаше нужда от всичко това, достатъчно бе, че той е там, и аз съм там, и се наслаждаваме на слънцето, вълните и пясъка. Говорим си дълго, понякога за глупости, а по-често се наслаждаваме на умението да мълчим в компанията на другия.

Първият ми път бе на една тиха, закътана пейка на крайбрежната, където всеки можеше да ни види и да ни прекъсне. Първият ми път със Сребрин бе експлозия от чувственост, докато вятърът ни заобикаляше в нишата до крепостната стена и подгонваше вълните ниско долу под нас в стремителен бяг. Първият път той просто покровителствено ме гушна, завивайки и двама ни с яркооранжево плетено одеяло, и под закрилата на топлата материя плъзна пръсти нагоре по бедрото ми, преодоля преградата на чорапогащите ми и ръбчето на дантелените ми бикини под полата и после загали пламналата ми набъбнала плът. Беше горещо и ярко. Бих се заклела, че видях звезди – не точно посред бял ден, но малко преди залеза и дълго преди истинските да се появят. Никой не ни прекъсна, но възможността някой да мине и да ни види, добавяше нотка на неочакван еротизъм. Не, че не беше достатъчна умелата игра на пръстите му вътре в мен, които галеха, разтриваха, разтваряха. Нежно, силно, уверено, мъжът до мен плъзна другата си ръка около раменете ми и аз скрих лице в гърдите му, вкопчена в дрехите му, влюбена в аромата, който излъчва. Краката ми бяха отворени за него, бях се надигнала на пейката върху ръката му и леко преметнах единия си крак върху неговия, за да му дам по-добър достъп до същността си, после задъхано прошепнах името му, невярваща, щастлива, но малко уплашена от реакцията на тялото си, когато само от движението на пръстите му напрежението се концентрира в една гореща точка, натрупа се, а после избухнах в първия си оргазъм в ръцете на мъж. Не просто кой да е мъж. Сребрин.

Трябва ли да разказвам повече? За потеклата между краката ми влага, която не ме засрами, не ме накара да се чувствам неудобно, за мириса на соковете ми по неговите пръсти, който усетих, когато ги извади от мен и после ме докосна с тях по лицето, прокарвайки ги по устните ми, а те набъбнаха от желание. Трябва ли да казвам, че той се усмихваше със споделена радост заради това, че е успял да ми достави удоволствие? Нужно ли е да знаете, че ми идваше да се слея с него, да се изгубя в прегръдките и в плътта на гърдите му, да вляза вътре в него, да се отпечатам на тялото му и да го бележа като моя собственост, част от кръвта ми, част от плътта ми, от моя дъх?

Не е до оргазма. Не е. Тръпките, които получавам от верния си силиконов другар у дома, са същите. Друго е това, което ме изправя на нокти, когато съм със Сребрин. Това е онова споделяне на дъха, на мислите и на чувствата с друго човешко същество. Можех да имам също такъв плътен и хубав оргазъм без него, но без Сребрин нямаше да ги има физическото привличане и трепета от мъжкото докосване, връзката на умовете ни и споделянето на усещанията на телата ни.

Вторият път… Да разказвам ли? Ех… вторият…!

Вторият път го обкрачих и както си бяхме с дрехите, се самозабравихме да се галим и целуваме в свечеряването на деня на дивана пред телевизора у дома му, където уж щяхме да гледаме филм. Беше ми сготвил набързо нещо леко, просто спагети с готов сос от магазина, наля ми чаша червено вино и то приятно се бе разбягало във вените ми, правейки ме по-отпусната и мека, но отвътре още бях като натегната пружина от очакване и желание. Можех да му скоча още там, в кухнята, докато ми разказваше тихо как е минал денят му и споделяхме проблеми за колегиални отношения, изгубени документи и бюрократични неуредици. Вместо това хапнахме и се смяхме, постояхме на терасата да погледаме залеза над дърветата и едва тогава влязохме вътре и той ме целуна с явното намерение да докара нещата до естествения им край и този път да споделим оргазмите си.

Бях отгоре, отпусната и размекната от усещането за силното му тяло под себе си, за играещите под материята на тънкия му пуловер мускули, за топлината между разтворените ми крака и подутината между неговите. Ако мозъкът ми бе вагина, щях да свърша още там, на секундата, когато той прошепна задъхано нещо възхитително и мръснишко, което си представял да направи в мен. Само от ниския му глас бях готова да се загърча в спазмите на освобождението. Можеше да ме чука с гласа си – в уюта на тъмнината в края на отиващия си ден, той бе станал някак по-гърлен, по-плътен и сексапилен.

Две са нещата, които ме възбуждат у мъжете – гласът и ръцете. Ръцете издават толкова много за мъжете, че те биха се изненадали, ако разберяха колко са прозрачни и лесни за разгадаване чрез формата на дланите и пръстите си. Начинът, по който изглеждат те и начинът, по който ги използват, когато докосват с тях. Сребрин имаше красиви ръце и невероятен плътен глас, който резонираше в костите ми. Подлудяваше ме с това, че фантазиите ми можеха да станат реалност и че неговите, прошепнати в нежната мида на ухото ми, са същите като моите. Реалността бе фантазия и фантазията бе сега…

Помолих го само за едно нещо – исках първите ни сексуални контакти да бъдат лице в лице. Никакви пози, в които ме е прегърнал отзад. Исках да виждам очите с цвят на лешник и да се опивам от дъха му. Той разбра, че отдавна не съм била с мъж, но не му признах, че е чак толкова отдавна – от една страна изпитвах дълбок, всепроникващ срам да му споделя нещо толкова интимно за семейния си живот, а от друга – никога, за нищо на света не бих причинила това на паметта на Тервел. Обичах го и нямаше да предам доверието му дори след неговата смърт, независимо от естеството на връзката ми със Сребрин. Никога. Бях погребала дълбоко заедно със съпруга си тайната на интимните ни отношения и нито веднъж, по никакъв повод не ги изложих на показ. Но бях отчайващо неопитна в секса и се страхувах да не ми проличи, когато се любя със Сребрин.

Спокойно можех да изгоря всичките си страхове. С мъж като него нямаше нищо трудно, всичко се случваше съвсем естествено – като дишането. Сребрин бе умел, спокоен и внимателен, откликваше жарко на моите плахи докосвания, оставяше се на ръцете и на желанията ми и видимо се наслаждаваше на всичко, което правя. От своя страна аз се чувствах докосвана едновременно на сто места, галена, пламнала, възбудена до полуда, докато събличахме дрехите си. Не на дивана, помислих си, миг преди Сребрин да въздъхне в косата ми и да предложи да се преместим, за да ни е по-удобно, в спалнята – типично мъжко убежище с голямо легло, тежка дървена табла, едва отметната тъмна завивка, и леко изразен аромат на мъжки парфюм във въздуха, който моментално събуди рецептори в мозъка ми, които не подозирах, че съществуват. Ликувах, когато ме положи нежно в края и заедно се заровихме към центъра на удобното му легло, завъртяхме се, преплетохме се, някак останали почти без дрехи, а пламналата ми кожа се стремеше към неговата, и телата ни говореха онзи древен, познат език, вдълбан в порите и в повика на кръвта ни.

Посегнах към подутината между краката му, но той се преобърна, затисна ме, разтвори бедрата ми с колене настоятелно и нежно, целуна ме дълбоко и силно и се плъзна по тялото ми, за да свали бельото ми. Умело ме галеха ръцете му, уверено ме засмукваха и опитваха устните му, а пътечката на огненото докосване слизаше надолу полека към линията на бикините ми – незначително парче плат, сложено колкото за мое, толкова и за негово удоволствие, върху пламналата цепнатина между краката ми. Целуна ме по корема точно там и захапа плата, полека смъквайки го надолу по бедрата ми. Извих се, извиках, сграбчих го между краката си, когато езикът му проникна и ме вкуси, ръцете ми бяха в косата му, стиснах го, насочих го в несъзнателен отклик на тялото и ума ми. Но Сребрин нямаше нужда от насоки. Езикът му потъна във влажната ми утроба, гостоприемна и негова, покорена и мека. Палавата игра на пръстите и езика му ме докараха до състояние на очакване, граничещо с болка. Чувствах клитора си неимоверно чувствителен и набъбнал, и се заизвивах под него неволно и безконтролно в извечния стремеж към освобождение. Сребрин не ми го даде. Доведе ме до точката на пълно пречупване, в което бях лишена от всякакъв разсъдък и после много бързо, много плавно и без да разбера как точно се бе разсъблякъл, се плъзна между краката ми и вагината ми го пое. Твърдата и набъбнала плът бе възхитителна и ме запълваше цялата отвътре – като специално създадена за мен, и усещах как с всеки негов тласък стигам все по-близо до оргазма. Плъзнах едната си ръка между нас върху клитора си, а другата неусетно бях насочила към гърдата си и леко подръпвах зърното ѝ.

Напрежението се надигна в мен и ме заля в напрегнатото очакване на наближаващия оргазъм. Сребрин засили темпото, без и за миг да промени позата или ъгъла на проникване (какъв умен мъж, Господи!), когато усети как съм затаила дъх и съм се извила в стегната дъга на очакване към него. Вълната на удоволствието ме настигна и затисна, потънах и изплувах като треперливо си поемах въздух и се държах здраво за силата на ръцете му, за да не ме отнесе там, откъдето не мога да се върна. Закотвих се в него, подирила твърдия отклик на тялото му, топлината му ме приласкаваше към точката ни на сливане. Не бях съвсем сигурна къде свършва той, къде започвам аз. Нито за името си.

Свърших в него, или той беше в мен? Не знам, не помня. Беше дълбоко в мен и беше застинал, за да се наслади на оргазма ми или може би да ме изчака, преди на свой ред да стигне до освобождението. Така си мислех. Но когато спазмите на тялото ми и възхитителното усещане при всяко стягане на вагината ми да го притискам по-осезателно между краката си, започна да отминава, Сребрин отново се задвижи. Бавно, полека, но силно, до дъно. Бързо увеличи темпото и разбрах, че само съм си мислела, че оргазмът е преминал. Бях все така възбудена, сетивата ми се лутаха объркани сред заливащите ме отвсякъде усещания и изведнъж… не, не знам какво беше това… не беше като с клиторния ми стимулатор, нищо общо нямаше. Този път мощта на надигналото се напрежение бе съсипващо бурна. Не вярвах, че ще остана жива след това, че оргазмът няма да разцепи на две същността ми. Това ли беше вагиналният оргазъм? Моята G точка, която не вярвах, че имам? Дълбоко, мощно, всмукващо усещане за всепоглъщащо удоволствие, когато се разтресох отново със сила, която с нищо не мога да сравня. Не бях усетила, че викам с пълен глас, може би името му, а може би това на Господ, а всъщност вярвах, че Той е сега между краката ми, защото нямаше начин нещо толкова красиво, мощно и завладяващо като усещане да не е дар от самия всемогъщ и всемилостив Бог, който ме обичаше толкова много, че бе създал мъж точно за мен, по моя мярка и който бе направил всичко възможно да се намерим отново при поредното ни прераждане, за да изживеем тези пълноценни мигове на отдаване пак и пак, и да празнуваме Сътворението, спиралата на галактическата красота на Млечния път и нашето място като център на Вселената, съсредоточие на любовта ни, отдаването на телата ни едно към друго, най-мощната молитва и най-силно извиканият отговор от Бог към неговите чеда…

Мъжът между краката ми, моят Сребрин с блесналия от мъжко задоволство поглед на добър любовник, задоволил красива жена, се отдаде на своя оргазъм и се изля дълбоко в мен, движейки се до последно с отчаяната нужда на слабините си за освобождение. Не знам какво почувства той и дали видя Бог като мен сред светлините, които избухнаха зад затворените ми очи в ярки фойерверки и интензивно въртящи се кръгове, но той също извика в сюблимния момент и във вика си вложи целия си копнеж към мен, крещейки силно, освободено и мощно:

– … Боряна!

GD Star Rating
loading...
Жена като другите, 4.8 out of 5 based on 9 ratings