Автор: Ема Славин
Очите на Мария шареха по малкия коридор на втория етаж и оглеждаха всяко едно кътче, опитваше се да се увери, че никой не ги е видял. Коридорът беше чист, нямаше никой, само долу се чуваше смехът на майка й както и на още някой. Младото момиче затрака тихо по паркета, огледа се, и тъкмо, когато минаваше пред банята, стъпи на малката локвичка, която преди това й бе приготвил Марчев, и се строполи по дупе точно пред стълбите, отпускайки крака на последните няколко стъпала.
– По дяволите, какво беше това?- зачуди се тя, обърна се за да види на какво бе стъпала и се разсумтя.- Сигурна съм, че не оставих никаква вода!
И беше права. Не бе вода. Бе нещо съвсем различно, бледно, наподобяващо само…
– Е, не, няма откъде да се вземе… кой би се изпразнил пред… банята?
Мозъкът й прищрака и тя веднага сглоби цялата картинка. Някой ги бе наблюдавал как се галят с Ирина и то през самата ключалка! Мръсник, каза си Мария на глас, но не можеше и да си представи, че това примерно би бил баща й… Нямаше как да стане, сигурна бе, че той не е такъв човек. А и как би се наслаждавал да гледа собствената си дъщеря?
Мария се изправи бавно, беше се натъртила доста добре, а с полата на костюмчето си пък бе обърсала част от спермата. След като успя да си събере мислите и да си оправи плисето на полата, тя пристъпи бавно надолу и се спря по средата.
– А дали пък не може да е онова копеле… Те са близки с майка ми…- питаше се тя, не смееше да прибърза с решенията, защото нямаше доказателства, а и не е от хората, които ще тръгнат да правят ДНК- експертиза на сперма само, защото някой ги е гледал… Мария хвана полата си в ръце, завъртя я малко и се усмихна. Харесваше й как изглежда, обичаше да се издокарва за вечерите си вкъщи, защото така правеше и пробни ревюта на майка си, представяше й се и подобряваше обноските си за пред обществото. Обувките й бяха високи и кафеви, а целият й костюм сияеше в тъмно оранжево- кафяво. Бе вдигнала косите си на кок, както винаги, а на лицето не слагаше почти никакъв грим.
След като преброи до десет и успокои дишането си, слезе до долу и влезе в трапезарията.
– Мамо?!- извика тя в недоумение, виждайки смъртния си враг до майка й на масата.
– Здравей, мила. Тази вечер татко ти го няма, затова ще вечеряме със съдията. Надявам се, че нямаш нищо против…
Мария млъкна. Само кимна с глава и седна от другата страна на масата, точно срещу Любен. Очите бяха мрачни, сиви, тъжни. Уморени дори от многото емоции, от насъбралите се злини, които й се изсипваха на главата и то само заради точно този човек- този, който седеше срещу нея в момента.
– Добър вечер. Не Ви очаквах. – изрече Мария някак сухо и бездушно.
– О, Мария, познаваме се от толкова време. Говори ми на ти, моля те!- за разлика от нейния, гласът на Марчев беше по- скоро плътен, но ентусиазиран. Усещаше се някаква игривост в него. Мария знаеше всичко, той знаеше всичко, и двамата бяха наясно какво става, но никой не каза и дума. Само си разменяха откраднати погледи, с които отбелязваха присъствието на другия.
– Не ми каза как мина разпита на онзи мъж… Мехмед ли беше?- започна Марчев след кратко мълчание. Черните коси на момичето пред него се разшумяха, макар и вързани здраво на кок, няколко кичура се отскубнаха и закриха лицето й. Тя не проговори, само му хвърли зъл поглед и продължи да отчупва тихо от хляба си и да яде супа.
– Мария, доста си мълчалива днес. Нещо станало ли е?- попита накрая майка й. Трудно й бе да повярва, че момичето й, което е винаги толкова разговорливо и приветливо, може да мълчи цяла вечер и да не каже и дума.
– О, не, няма нищо. Просто тежък ден, нищо повече.
– Добре… тогава кажи как мина разпита? Предполагам, че не ви е представлявал проблем…- настоя майката.
– Никакъв!- отговори Мария с доста пресилена усмивка. После погледна право напред в Марчев, който тъкмо отсърбваше от супата, и със замах го ритна по крака. Той захапа прибора и зъбите му затракаха по среброто. Възрастната жена се засмя и го погледна подозрително.
– Май си много гладен… като те гледам как хапваш…
Любен не отговори нищо. Избърса плъзналата се супа по брадичката си и с маниерите на изискан господин, оправи салфетката си и продължи да вечеря без дори да забелязва присъствието на малката адвокатка. Но я наблюдаваше постоянно, беше го предизвикала и той нямаше да й прости лесно своеволието. Още повече, че допирът й го беше възбудил и в панталоните му бушуваше огън. Как можеше да стане, да излезе от подобна ситуация, изобщо не му бе ясно, но искаше да я има. Независимо от всичко…
– Мамо, благодаря ти много за вечерята, но трябва да се връщам. Знаеш… имам работа по поредното дело. Лека вечер и на Вас!- каза Мария, поклони се тържествено и се обърна. Полата й се надигна леко, а после излезе от трапезарията и се запъти към стълбите. Чувстваше се по- уверена и силна в себе си, бе се изправила срещу него и бе преодоляла огромното желание да го удуши и насили… Особено второто. Как можеше да го желае толкова много, при положение, че го мразеше с цялото си сърце и душа?
Тя побърза да се качи по стълбите и тъкмо, когато стигна последното стъпало, се обърна и видя Марчев.
– Мария… Ще те помоля за нещо.
Мария не отговори. Не бе в състояние да му прави услуги, нито каквото и да е. Искаше само мъст…